Страхът имал труден живот - той бил свикнал всеки негов ден да протича еднообразно и напрегнато. От сутрин до вечер Страхът бягал и се криел, дори и най - малкият шум вледенявал сърцето му и парализирал ума му. В малка и полутъмна дупка бил домът на самотника Страх. Когато му идвало до гуша да се бои, в пристъп на отчаяние, Страхът се стягал и се наежвал, готов да се бие с врага! Но враг нямало. Още по - лошо, враг със сигурност имало, поне според Страха, но този враг бил невидим. Опасен и коварен, врагът явно чакал Страха да се умори, да заспи и тогава да нападне и да спечели битката. Ала Страхът не искал да се предаде. Не, денем и нощем той се стараел да бди. Не можел да спи, не можел да се храни. Но оцелявал. Някак.
Една сутрин се случило лошото. Пред замаяния Страх се изпречила Усмивката. Раннобудна и дружелюбна, тя препречила пътя на Страха и му казала:
- Искам да ти бъда приятел.
Страхът се смаял:
- На мен?! Защо?
- Ти виждаш всичко и усещаш всичко. С теб ще е интересно.
- Но аз... все бягам и се крия... - заекнал Страхът.
- Защото имаш какво да пазиш. - отвърнала Усмивката с лекота, сякаш нямало нужда от допълнителни обяснения.
- Аз ли? Какво?
- Себе си. Ти си много ценен. Ти си безценен - няма друг, който да е умен и добър така, както си ти. Ако беше различен, аз не бих имал верен, истински приятел. И цял един свят - нашият, не би съществувал.
Усмивката се приближила до Страха и го докоснала по рамото:
- Вече не е нужно непрекъснато да се криеш. Можем да правим заедно разни неща - да обядваме заедно, да се разхождаме, да си говорим. Искаш ли?
- Искам! А аз ще те науча от какво да се пазиш... - предложил Страхът и се осмелил най - накрая да погледне Усмивката право в очите.
- Добре. - с готовност отвърнала тя.
И за първи път в своя живот Страхът споделил храната си с друго живо същество. Това бил много вкусен обяд и началото на едно вечно приятелство. Приятелството на Страха и Усмивката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар