"Разхождах се в музея в Парка на мира и бях страшно съсредоточен. Обожавам японската култура и докато четях колко хора са загинали и как бомбардировките са разтърсили из основи живота за години напред. Всичко бе толкова покъртително, че стоях напълно замаян и се мъчех да не заплача.
После излязохме навън, а учителят, г - н Кларк, продължи да упорства, че трябва да се снимаме. Аз все още изживявах кошмара на всички тези хора, които бяха загинали, а той ме караше да се усмихна. Изобщо не ми беше до усмивки. Той продължаваше да настоява, а аз не можех да го направя и тогава той ми нареди да изляза от групата, а аз му казах ( но твърде тихо, за да не ме чуе, понеже не бях чак толкова изперкал ), че той е този, който трябва да се върне в залата и да прочете какво пише под онези фотоси, понеже очевидно изобщо не беше разбрал какво ознават те. А после дойде и започна да ми вика. Е, тогава вече изпитах чувството все едно отгоре ми връхлита атомна бомба и изобщо нямаше къде да се скрия. Тазаи част малко ми се губи, а после си спомням как гневно крачех през парка. Още си го спомням.
Щом се качих в атобуса, направо сърцето ме заболя. Толкова ми беше тъжно, същевременно исках да поправя нещата, но не знаех как. ЧУвствах се така, сякаш бях захвърлен там, на другия край на света, и изобщо не знаех как да се оправя в тая каша, а в крайна сметка бях просто дете. През останалата част от деня го избягвах, но виждах, че и той продължава да мисли за това, защото човек усеща кога и другия си мисли за същото.
По - късно г - н Кларк дойде при мен да поговорим и предположи, че в Парка на мира съм бил ядосан, просто защото съм бил в лошо настроение или преуморен. Оставих го да си мисли каквото си иска и му се извиних, но това съвсем не беше всичко. Яд ме беше на него, защото исках той да се гордее с мен и да разбере колко признателен се чувствах.
Мисля, че възрастните изобщо не разбират, че понякога, когато децата им създават проблеми и после изглеждат разстроени, те са разстроени точно поради това, че са разочаровали възрастните. Ние сме си просто деца и не разбираме как точно да обясним нещата и да се изразим по правилния начин. Опитваме се, но понякога всичко излиза наопаки. Знам само, че през цялото време с г - н Кларк винаги ме е било грижа за него и съм го уважавал. Знам, че поведението ми казваше тъкмо обратното, но само защото децата се държат по определен начин, това изобщо не означава, че ни липсва уважение. Понякога се налага да се справяме с емоции, които не знаем как да овладеем."
Откъс от книгата на Рон Кларк "Край на скуката в час!"
Ето така понякога се чувстват децата. А и самите ние, макар да се предполага, че сме зрели и уравновесени хора. Затова е добре да търсим и да се вслушваме и в отсрещната страна, с която сме във взаимоотношения. Когато ни е грижа един за друг, нещата винаги се нареждат добре.
