четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Историите като лекарство

  ...Историите - във всякакъв смисъл - цъфтят на основата на усилена работа, интелектуална, духовна, семейна, физическа и пълноценна. Те никога не идват лесно. Тяхната същност не може да се роди и поддържа в комфортни условия, не може да придобие дълбочина в ентусиазиран, но неангажиран ум, нито да живее в плитка среда. Историите не могат да се "изучават". Те се научават чрез възприемане, чрез живот в близост до онези, които ги знаят, преживяват и разказват - и повече чрез ежедневните житейски задачи, отколкото чрез очевидно церемониални моменти.
  Лечебните истории не съществуват във вакуум. Не могат да съществуват откъснати от духовния си източник. В историите има някаква цялост, която идва от истинския живот в тях.
  Съветвам хората сами да проникват дълбоко в историите от своя живот. Сериозното проникване в тях, в историите от живота на семейството ви и на съвременния свят означава, че ви очакват трудности и изпитания. Ще разберете, че сте на прав път, ако сте преживели ожулените кокалчета на пръстите на ръцете, съня на студена земя, при това не еднократно, а непрекъснато, опипването в мрака, обикалянето в кръгове през нощта, смразяващите откровения и страшните приключения по пътя. Това си струва цената.
  Надявам се, че ще позволите на историите на вашия живот - да ви се случват и че ще работите с тях, със своя живот, не с живота на някой друг, ще ги поливате със своята кръв, сълзи и смях, докато разцъфтят, докато разцъфтите самите вие. Това е работата. Единствената работа....
Клариса Пинкола Естес




вторник, 3 февруари 2015 г.

За опита и различния начин, по който го виждаме

Това е една реална история за опита ни и как всеки от нас действа, разбирайки и усещайки нещата през своя досегашен опит. А той е толкова различен, колкото различни сме и ние - като минало, среда, възпитание, размисъл и проекти за бъдещето, към което се стремим. Не е достатъчно да кажем нещо, по - добре е да го покажем. Да споделим и защо правим нещо, и как го правим. Мислим, че е очевидно, че е лесно. Но не е. Непознато е. Понякога плашещо, понякога привлекателно. Когато опитаме сами новото, тогава ще бъдем готови да приемем трудностите и добрините му.

"В един период живеех с бездомни хора. Бяха 150 и имаше клошари, бивши затворници, наркомани, проститутки… Ние се борехме, опитвахме се да ги учим, да променим живота на всички тях. А те имаха опита от предишния си живот и никакъв опит от новия живот – да живееш с Бога, да живееш в нормално семейство, да се научиш да бъдеш предан и стабилен, любящ и трезвен. Всичко това за тях бяха просто концепции, не техен жизнен собствен опит. Имаше едно момиче, Джойс, на 30-35 години. Беше болна от хепатит, зависима от хероина, проститутка с 5 деца. Нито едно от децата не беше с нея. Постоянно влизаше и излизаше от затвора. Тя дойде пребита една нощ при нас, на висока доза, в 11.30 ч и каза, че умира и иска помощ. Ние я приехме и като всички останали отначало я настанихме в стаята за гости. Съгласи се да премине през програма за детоксикация. Джойс се върна и след 30 дни без наркотици се тресеше, беше раздразнителна. Реших да й дам много лека работа. Имаме библиотека с много канапета – там провеждахме утринните си срещи. Казвам й: „Всичко, което трябва да правиш, е да оправяш възглавниците по диваните, да почистваш масите, да слагаш книгите по местата им и да се грижиш за банята. Целия ден.” Тя се съгласи.

Връщам се, а всичко в безпорядък, банята мръсна Намерих я и й казвам – виж, какво мислиш за това? А тя каза: „За мен това е достатъчно чисто. Много по-чисто от всяка тоалетна, в която съм била аз!” Тя просто нямаше опит в това, което исках да разбере. Когато й казвах да изчисти нещо, тя съответно го съпоставяше с нейния опит, не с моя.

 Така всичко, което виждаме и чуваме, филтрираме през призмата на нашия опит. Ако искаме някой да разбере нещо повече, трябва да променим призмата. Трябва да им покажем."
 схиарх. Йоаким Пар