За ангажираността

 " Думата "ангажираност" е изгубила значението си. Някога ангажираният човек беше някой, който заслужаваше възхищение. Той беше верен и устойчив. Сега ангажираността е нещо, което следва да се избягва. Човек днес не иска да се обвързва.
  Между другото, същото е и с вярата. Ние не искаме да бъдем принудени да ходим на служби през цялото време или да сме задължени да спазваме всички правила. Не искаме да се ангажираме с Бог. Приемаме го, когато се нуждаем от него, или когато нещата вървят добре. Ала действителна ангажираност? Това изисква издържливост - във вярата и в брака.
- А ако човек не иска да се ангажира? - попитах.
- Негов избор. Но се лишава от това, което е от другата страна.
- И какво е от другата страна?
- А - засмя се той. - Щастие, което сам човек не може да открие."

откъс от "Имай вяра", Мич Албом

"Той спи по време на буря"

 "Един мъж си търси работа в една ферма. Подава препоръчителното си писмо на новия си работодател. В него пише само това : "Той спи по време на буря." Собственикът отчаяно се нуждае от помощ, затова наема мъжа. Минават няколко седмици и внезапно, посред нощ, могъща буря разтърсва долината. Събуден от вихрушките дъжд и виещия вятър, собственикът скача от леглото. Вика новия си работник, ала човекът спи дълбоко. И така, той се втурва към обора. Вижда, за свое учудване, че животните са спокойни, подредени, пред тях е насипана изобилна храна. Тича към нивата. Вижда, че житните снопове са вързани и увити в платнища. Препуска към силозите. Вратите са заключени с резета, а зърното е сухо. И тогава разбира. "Той спи по време на буря".
  Приятели мои, ако ние се грижим за нещата, които са важни в живота, ако се отнасяме както трябва с хората, които обичаме, и ако поведението ни отговаря на вярата ни, животът ни не ще бъде прокълнат с болезнения трепет на неосъществения труд. Думите ни винаги ще бъдат искрени, прегръдките ни винаги ще бъдат силни. Никога не ще тънем в агонията на "Бих могъл,... трябваше да...". Ще можем да спим по време на буря.
  И когато дойде време, сбогуването ни ще бъде пълно."
автор Мич Албом  - "Имай вяра"

Добрата родителска грижа

  " Особеностите на добрата родителска грижа ( и на близките взаимоотношения като цяло ) са по своята същност регулаторни умения : способността да изслушваш, да забелязваш, да оформяш поведението и да можеш да възстановиш положителните си чувства посредством някакъв физически, емоционален или душевен контакт, чрез докосване, усмивка, вербализиране на чувствата и мислите. Тези способности са персонални, но не могат да бъдат напълно проявени в общество, което запраща децата си до ръба на допустимите граници. Да съумееш да забележиш и да откликнеш на чуждите чувства отнема време. Изисква се на чувствата да бъде заделено някакво душевно пространство и готовност взаимоотношенията да бъдат поставени на първо място. Това е предизвикателство за едно общество, устремено към постигане на целите си."
откъс от " Защо обичта е важна", Сю Герхард

Възможност за изцеление

  "Заради това, че в ранното си детство не са приемали чувствата и регулацията им, пациентите ми обикновено заемат отбранителна позиция, за да се опитат да се справят сами. Стремят се да приличат на някакво идеално същество, което според тях ще бъде обичано от идеалния родител (често такова, което няма никакви нужди) и естествено, винаги се провалят или отричат, че изпитват някакви обезпокоителни чувства или че взаимоотношенията имат чак такова голямо значение.
  Терапевтът удовлетворява у пациента нуждата някой друг да признае и разбере чувствата му и най - вече дълбоките му емоции. Най - важно от всичко е, че когато терапевт и пациент не могат да се разберат или не са съгласни по някой важен въпрос и се появи срив във взаимоотношенията им, терапевтът показва, че връзката може да бъде поправена. Този цикъл от сривове и поправки е ключът към стабилните взаимоотношения.
   Мисълта, че независимо от това какви проблеми има в общуването, те могат да бъдат поправени, дава увереност във връзката и в това, че регулацията ще бъде възстановена. Посредством тези преживявания заедно с психотерапевта постепенно се развива едно ново умение, способността да бъдеш чут и да слушаш, да слушаш и да бъдеш чут. Емоционалните състояния могат да бъдат споделени както вербално, така и невербално.
   За да бъдат създадени нови мрежи в мозъка, не е достатъчно само да бъдат предложени нови емоционални преживявания. За да се наложат тези мрежи, трябва новият вид регулация да се прилага отново и отново, докато бъдат затвърдени. Но веднъж укрепнат ли, индивидът вече притежава портативна регулаторна система, която може да се използва при общуването с други хора, за да поддържа доброто си душевно състояние. Така донякъде може да се постигне истинско изцеление."
из "Защо обичта е важна" от Сю Герхард

Дори да съм

Дори да съм избродил всички пътища,
пресичайки планини и долини,
от изток чак до запад,
ако не съм открил свободата
да бъда себе си,
не съм стигнал никъде.

Дори да съм споделил всичките си блага
с хора с различен език и култура,
да съм създал приятелства
с пилигрими от различни краища на света
или да съм споделял един подслон
със светци или принцове,
ако не съм способен утре да простя на съседа си,
не съм стигнал никъде.

Дори да съм носил тежка раница от началото до края,
да съм вдъхвал кураж по Пътя
на този, който е имал нужда,
да съм отстъпвал леглото си на някого,
който е бил по - изморен от мен,
или да съм споделял водата си с жадния,
ако щом се върна у дома и към работата си,
не съм способен да се отнасям към другите като с братя,
да внасям радост, мир и единство в отношенията си,
не съм стигнал никъде.

Дори да съм имал храна и вода всеки ден,
подслон за нощта и топла баня,
да съм бил посрещан добре
и да е имало кой да се погрижи за раните по краката ми,
ако във всичко това не съм усетил Божията любов,
не съм стигнал никъде.

Дори да съм видял всички символи по Пътя,
да съм съзерцавал най - красивите изгреви,
да съм научил да поздравявам на всички езици,
да съм пил от студената вода на всяка чешма,
ако не съм открил кой е авторът
на тази подарена красота и на този мир,
не съм стигнал никъде.

Ако от днес нататък
не продължа да вървя по Пътя Ти,
да търся и живея според наученото;
ако от днес нататък не виждам във всеки човек,
независимо дали е приятел или враг,
свой другар по Пътя;
ако от днес нататък не мога да разпознавам Бог,
не съм стигнал никъде.

Молитва от Ла Фаба, едно от селата по Камино

За Сериозността

  "Сериозността е много тежко и неподвижно отношение към живота. Тя превръща човека в камък и му отнема радостта от полета на птицата. Тя го закотвя към земята и му пречи да се възрадва на свободата да се рее в небето. В този смисъл сериозността, противно на това, което може би сте смятали, не е добродетел, а порок. В нея има голяма горделивост, а тя, знаете, е най - големият грях. Няма нищо по - лесно от това да приемем себе си като много важни персони. И тогава става доста лесно да тупнеш от небето заради силата на гравитацията, повлечен от тежестта на собствената си значимост.
  Да бъде сериозрн може всеки. Да успееш да се засмееш и да накараш другите да се засмеят обаче е дарба..."
из " Къде отиваш пътнико?" на И. Самуилова

Строителите

Ние не можем да изредим имената на хората, които са построили тези катедрали. Разглеждайки отново и отново тези гигантски творения, аз търсех имена, но виждах само надписи: архитект – неизвестен, неизвестен, неизвестен… Те са строили, без да разчитат някой да разбере за тях.

Там имаше история за един от строителите. Той издялкал върху греда мъничка птичка, която щяла да е покрита отгоре от покрива. Някой се приближил към него и го попитал: „Защо губите толкова време в това, което никой никога няма да забележи?“. А той отговорил: “Защото Бог ще го види“.

Те знаели, че Бог вижда всичко. Ден след ден отдавали целия си живот на колосалната работа, която никога нямало да видят завършена. За изграждането на някои от тези катедрали са били нужни повече от сто години – повече от живота на един строител. Но те се трудили жертвено, неразчитайки на награда. Строили са, знаейки, че името им никога няма да се изпише там.

Един писател дори е казал: „Днес вече ние не бихме могли да построим нищо толкова величествено. Защото останаха малко хора, готови да жертват себе си така“.
Никол Джонсън, източник: http://dobrotoliubie.com

Повелителят на глупотевините

  Когато нещата в живота ни станат твърде сериозни или се чувстваме стресирани, или унили, трябва да извикаме Повелителя на глупотевините в себе си. Той може да ни изведе на разходка или да ни накара да оставим настрана важния проект и да ни провокира да отидем на двойна прожекция в киното. Има стотици начини да разчупим стреса и да смъкнем градуса на напрежение. Понякога просто трябва да се доверим на безразсъдната страна на същността си.
  Редовно трябва да обновяваме духа си. Това се налага заради натоварения ни живот.
  Да внесем повече баланс. Имаме нужда от забавление и за да го постигнем, трябва да сме по - изобретателни и спонтанни. Да сграбчваме възможностите, които ни предоставя животът, където и когато и да било.
Джон Кехоу
  Безценна практика - всяка стъпка щастие ни прави още по - способни да изживяваме щастие! Да го споделяме и да заразяваме късметлиите. :)

Животът действа така

  Сара Бен Бретнач посочва : "Има само три начина да променим траекторията на нашия живот : чрез криза, промяна и избор.". Тя със сигурност знае това. През средата на 80 - те години на миналия век работила като писател на свободна практика и радио - водещ и сякаш имала всичко - кариера, която обичала, семейство, добро здраве - с други думи животът й бил прекрасен. Един ден, докато обядвала с двегодишната си дъщеря Кати в любимия си ресторант за бързо хранене, покривът рухнал. Слава Богу, не ударил дъщеря й, но Сара претърпяла сериозни наранявания. Жестока контузия я приковала към леглото, объркана и дезориентирана в продължение на месеци и частично инвалидизирана за година и половина.
  " Това бяха тъмни месеци - и в емоционален, и във физически план. Загубих посоката в живота си, чувството си за ритъм, идентичността си, усещането за сигурност. Бях като в килия в собственото ми тяло. Не бях мъртва, но не бях и жива."
  По време на дългото си възстановяване тя започнала да разказва истории на самата себе си - като терапия. "Втпреки, че от десет години бях журналист, никога не се възприемах като разказвач." Това предизвикало творчески изблик, а по - късно довело до нова кариера. Авторката публикувала първата си книга "Обикновено богатство", която покорила върховете на класациите за бестселъри. И сега Сара е писател - нещо, което можеше да не й се случи никога, ако не беше инцидентът. Защото
Животът действа така.
"Практика на щастието", Дж. Кехоу

Всеки от нас

  Всеки от нас се моли по негов си начин и ако сърцето е чисто, значи и молитвата е добра. Духовният път е път на молитви. Молитвата е храна за душата, за същността ни, за вселената. Молитвата е общуване. Тя е шепотът на влюбените. Тя е размяната на тихи послания между човека и Великата Мистерия. Молитвата ни свързва, прави ни по - смирени, по - силни, просвещава ни и ни прави едно с Великата Мистерия.
  Като всяка връзка и тази трябва да се изгражда и възпитава. Нужно е опознаване. Доверие. Тихо, специално време заедно. То е отвъд мислите. Отвъд понятията. Това са тихи моменти на молитва и преклонение.
Джон Кехоу

Да имаме доверие на живота

  "Телефонът звънна. Грешка. Холи тъкмо щеше да затвори, когато нещо в гласа отсреща й прозвуча привлекателно. Каза малка шега, той отговори и после настъпи тишина, никой не затваряше. "Искаш ли да си поговорим?", попита той. "Странно е, но защо не.", помисли тя, доверявайки се на инстинкта си, тъй като нямаше навика да разговаря с непознати.
  Четири часа по - късно, когато за Джеръми слънцето изгряваше над южна Франция, а при Холи се спускаше вечер над Ванкувър, те най - накрая затвориха телефоните, осъзнавайки, че се беше случило нещо необикновено.
  Изминаха няколко дни и Джеръми се обади отново. Разговаряха дълго и така започна любовен роман от далечно разстояние.
  След два месеца Холи беше на летището, за да посрещне Джеръми за първи път. Бяха се разбрали да не си разменят снимки и да не описват чертите си, така че никой от тях не знае как изглежда другият. Холи чакаше разтревожена на терминала за пристигащи, облечена в лилава рокля и облегната на една стена - така, както беше планирано. За Джеръми не беше никак трудно да я открие.
  Няколко дни по - късно тя доведе новия си приятел у нас на вечеря. Химията помежду им беше очевидна. "Двойка влюбени гълъбчета ", каза жена ми, когато си тръгнаха. Разбира се, през тази седмица Джеръми направи предложение за брак, а Холи прие.
  Сватбата беше във Ванкувър, точно шест месеца след телефонния разговор. Беше топъл, слънчев ден и церемонията се състоя на открито в една градина. Присъстваха приятели и роднини и на двамата.
  Сега Холи и Джеръми живеят щастливо в Южна Франция, сред маслинова горичка, наслаждавайки се на радостите на семейния живот.
  Никой, който добре познава Холи, не е изненадан, че й се случи точно това. Тя е човек, който се доверява на живота и очаква само най - доброто. Винаги вярва, че нещата ще излязат с добър край и така ставаше.
  Необходимо е да оставим място в ежедневието си за необяснимото и загадъчното. Да предпочетем да мислим, че добрите неща могат и ще се случат на нас. Не през цялото време, но често и достатъчно постоянно трябва да имаме доверие на живота."
"Практика на щастието", Джон Кехоу

Когато заемем позиция

  Когато заемем някаква позиция, идва свободата.
Развиваме нова представа за нас самите, преценката ни се променя. Ставаме по - толерантни към себе си и започваме дори да се харесваме, недостатъците си и всичко останало. Ставаме по - толерантни и към другите хора. Вече не е необходимо да отговарят на очакванията ни, да споделят възгледите ни, да бъдат, каквито ние искаме, или да живеят по начина, по който ние очакваме от тях. Сега вече има повече място за пъстрота, противоречия, различия. При смекчаването на очакванията ни, свързани с другите, можем напълно да оценим разликите и уникалността им.
Нещата са такива, каквито са. Когато се отпуснем и позволим на живота просто да си тече, вместо да го дирижираме, се случва нещо чудесно. Ние оценяваме всичко заради това, което наистина е.
Из "Път към могъщество и слава" от Джон Кехоу

Когато заемем позиция, ние влизаме в хоризонта, към който се насочваме и пътешествието ни започва. Минаваме през вълнуващи, вдъхновяващи и ужасяващи приключения и откриваме колко много сме. Колко сме смели, силни, слаби и в крайна сметка - най - важното : истински сме. Във всяка ситуация търсим път и избираме да сме истински. Да сме верни на себе си.
Първият път - изненада : постигаме успех. Вторият път - отново успех. Третият път - вече действаме целенасочено : избираме да сме себе си. И ето - пак успяваме. Този път не сме изненадани. Усмихваме се. И очакваме следващата ситуация - тя винаги идва. Избираме целенасочено да сме истински и успехът е налице. Дали сме учудени?
Мисля, че по - голямата част от нас не сме самодоволни, а сме ... благодарни. Благодарни на удоволствието да бъдем себе си, на свободата, която ни прави по - живи, по - търпеливи, по - щедри. Щедри сме, защото имаме много за раздаване - колко неща видяхме, усетихме и получихме вътре в хоризонта. В хоризонта, който избрахме.
Избрахме. Заехме позиция. И получихме своята свобода.
Когато дойде новата ситуация, ние отново ще се изправим пред възможността да заемем някаква позиция. Ще заемете ли определена позиция сега?
С опита, който имаме. С даровете, които получихме и раздавахме с радост. С белезите, които ни правят толкова чаровни.
Каква е твоята позиция?