Приказка за Любовта

  Родих се като изгрева на слънцето - с много цвят, феерия и красота. Малцина видяха раждането ми, но пък всички те го обявиха за чудо, за напълно прекрасно събитие. 

  Веднага след това започнаха поученията и критиките - "не ходи така", "не пипай онова", "спри - тук е опасно!", "не се прегърбвай", "не се изпъчвай толкова", и т.н....

  Когато разцъфна денят, се събудиха и останалите човеци. Стана още по - лошо. Много по - лошо, ако трябва да съм точна. Една част от хората ме намразиха. "Прекалено красива е!" - казаха. Когато се постарах да погрознея - "Прекалено грозна е.". Други викнаха - "Много е горда!" Опитах се да съм по - скромна - "Съвсем невзрачна е", обърнаха ми гръб те. После не харесаха дрехите ми, а сетне се възмутиха от голотата ми.

  Разбрах, че не знаят какво искат и това започна да ме забавлява. Все по - често се смеех и радостно танцувах. По мой начин и когато пожелаех. Хората станаха трогателно объркани и недоволни.

  Установиха, че съм им нужна. Че не могат да живеят без мен. Търсят ме, а когато ме намерят, се сърдят, че не правя това, което те искат, че не съм, каквато ми казват да бъда. Молят ме, опитват се да ме уплашат, обиждат ме, после ме ласкаят...

  Но аз съм свободна. Идвам при всички, оставам само при този, който ме харесва и уважава. Който ме приема такава, каквато съм -

Любов...

Приказка за Страха

Страхът имал труден живот - той бил свикнал всеки негов ден да протича еднообразно и напрегнато. От сутрин до вечер Страхът  бягал и се криел, дори и най - малкият шум вледенявал сърцето му и парализирал ума му. В малка и полутъмна дупка бил домът на самотника Страх. Когато му идвало до гуша да се бои, в пристъп на отчаяние, Страхът се стягал и се наежвал, готов да се бие с врага! Но враг нямало. Още по - лошо, враг със сигурност имало, поне според Страха, но този враг бил невидим. Опасен и коварен, врагът явно чакал Страха да се умори, да заспи и тогава да нападне и да спечели битката. Ала Страхът не искал да се предаде. Не, денем и нощем той се стараел да бди. Не можел да спи, не можел да се храни. Но оцелявал. Някак.
   Една сутрин се случило лошото. Пред замаяния Страх се изпречила Усмивката. Раннобудна и дружелюбна, тя препречила пътя на Страха и му казала:
- Искам да ти бъда приятел.
Страхът се смаял:
- На мен?! Защо?
- Ти виждаш всичко и усещаш всичко. С теб ще е интересно.
- Но аз... все бягам и се крия... - заекнал Страхът.
- Защото имаш какво да пазиш. - отвърнала Усмивката с лекота, сякаш нямало нужда от допълнителни обяснения.
- Аз ли? Какво?
- Себе си. Ти си много ценен. Ти си безценен - няма друг, който да е умен и добър така, както си ти. Ако беше различен, аз не бих имал верен, истински приятел. И цял един свят - нашият, не би съществувал.
  Усмивката се приближила до Страха и го докоснала по рамото:
- Вече не е нужно непрекъснато да се криеш. Можем да правим заедно разни неща - да обядваме заедно, да се разхождаме, да си говорим. Искаш ли?
- Искам! А аз ще те науча от какво да се пазиш... - предложил Страхът и се осмелил най - накрая да погледне Усмивката право в очите.
- Добре. - с готовност отвърнала тя.
И за първи път в своя живот Страхът споделил храната си с друго живо същество. Това бил много вкусен обяд и началото на едно вечно приятелство. Приятелството на Страха и Усмивката.