Един ден Началото се събудило и усетило, че трябва да стане от мястото си и да тръгне. Началото харесвало мястото, където се намирало, но послушало вътрешното си усещане, станало и тръгнало. Вървяло и се удивлявало на всичко по пътя си - виждало гъсти елхови горички, стръмни върхове, буйни реки, кози пътеки и широки пътища. Вечер заспивало където замръкнело и сънувало своето място. Колко хубаво си живеело, колко уютно и приятно му било там. Потръпвало от носталгия, но усещало и свежия дъх на свободата. Сутрин ставало с изгряващото слънце и продължавало напред. Не знаело точно къде отива, но нещо отвътре му подсказвало, че когато стигне, ще разбере.
Минали дни, минали седмици. Дори месеци. Началото наблюдавало как есента сменя зимата, а зимата води след себе си пролетта. Видяло и лятото. Но Началото не спирало да върви - все напред и напред.
Един ден Началото срещнало човек. И усетило, че е стигнало. Този човек бил причината за дългото пътуване. Човекът бил паднал. Имал силното желание да промени живота си. Копнеел да внесе повече радост и щастие в дните си. Но нямал сили да се изправи и да се заеме с подобряването на живота си. Чувствал се слаб и нестабилен.
Ала щом погледнал Началото, човекът усетил, че времето е настъпило. Времето да поеме подадената от Началото ръка и да се изправи. Вече не бил сам. Нито самотен. Вече били двама - един пристигнал и един дочакал.
Началото се усмихнало на себе си - дългото пътуване го довело до верен приятел. С общия си опит и със стремежа към по - щастлив живот, Началото и човекът били готови да вървят напред и постигали всички свои цели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар