Вашите нужди са важни!

  Истината е, че вашите нужди са от значение и трябва да се погрижите първо за себе си и после за другите. Това се вижда ясно в самолетите, при инструкциите за родители в случай на инцидент : първо да сложат кислородната маска на себе си и след това на децата си. Ясно е, че в този случай родителите биха били безполезни за децата си, ако те самите не могат да дишат.
  Родителството извън самолета е същото, само че не е толкова очевидно. И в двата случая удовлетворяването на нуждите ви не подлежи на преговори. Ако не се грижите за нуждите си така че да сте в цветуща форма, може да сте в състояние да помагате на децата си да оцеляват, но няма да имате жизнеността и присъствието на духа, които ви трябват, за да им помогнете да процъфтяват. Нито пък ще можете да бъдете модел за това как те да се грижат за себе си, а това е едно от нещата, от които детето ви ще се нуждае най - много, когато напусне дома и заживее самостоятелно.
   Нуждите на родителите са от значение и изискват повече внимание и ресурси, отколкото повечето общности днес предлагат. Мечтаем си да имаме по едно място във всяка общност, където родителите да могат да ходят редовно, за да "зареждат батериите си", да се учат и да създават групи по интереси. Например, лесно можем да си представим как училищни дворове се превръщат в обществени центрове, които да служат на семействата вечерно време и през почивните дни...
   Живеем в забързани времена, трудно е, дори невъзможно, да се грижим добре за всичките си нужди през цялото време. Но намерението да правите най - доброто в тази посока е голяма стъпка напред.
Откъс от "Езикът на уважението", С.Харт и В.К.Ходсън

Нашите нужди като личности (и като родители) са важни и е наше право да се грижим за адекватното им задоволяване. Защото каквото даваме, това и получаваме.

За гледната точка

Гледната точка на едно момче, Джей -
"Разхождах се в музея в Парка на мира и бях страшно съсредоточен. Обожавам японската култура и докато четях колко хора са загинали и как бомбардировките са разтърсили из основи живота за години напред. Всичко бе толкова покъртително, че стоях напълно замаян и се мъчех да не заплача.
После излязохме навън, а учителят, г - н Кларк, продължи да упорства, че трябва да се снимаме. Аз все още изживявах кошмара на всички тези хора, които бяха загинали, а той ме караше да се усмихна. Изобщо не ми беше до усмивки. Той продължаваше да настоява, а аз не можех да го направя и тогава той ми нареди да изляза от групата, а аз му казах ( но твърде тихо, за да не ме чуе, понеже не бях чак толкова изперкал ), че той е този, който трябва да се върне в залата и да прочете какво пише под онези фотоси, понеже очевидно изобщо не беше разбрал какво ознават те. А после дойде и започна да ми вика. Е, тогава вече изпитах чувството все едно отгоре ми връхлита атомна бомба и изобщо нямаше къде да се скрия. Тазаи част малко ми се губи, а после си спомням как гневно крачех през парка. Още си го спомням.
Щом се качих в атобуса, направо сърцето ме заболя. Толкова ми беше тъжно, същевременно исках да поправя нещата, но не знаех как. ЧУвствах се така, сякаш бях захвърлен там, на другия край на света, и изобщо не знаех как да се оправя в тая каша, а в крайна сметка бях просто дете. През останалата част от деня го избягвах, но виждах, че и той продължава да мисли за това, защото човек усеща кога и другия си мисли за същото.
По - късно г - н Кларк дойде при мен да поговорим и предположи, че в Парка на мира съм бил ядосан, просто защото съм бил в лошо настроение или преуморен. Оставих го да си мисли каквото си иска и му се извиних, но това съвсем не беше всичко. Яд ме беше на него, защото исках той да се гордее с мен и да разбере колко признателен се чувствах.
Мисля, че възрастните изобщо не разбират, че понякога, когато децата им създават проблеми и после изглеждат разстроени, те са разстроени точно поради това, че са разочаровали възрастните. Ние сме си просто деца и не разбираме как точно да обясним нещата и да се изразим по правилния начин. Опитваме се, но понякога всичко излиза наопаки. Знам само, че през цялото време с г - н Кларк винаги ме е било грижа за него и съм го уважавал. Знам, че поведението ми казваше тъкмо обратното, но само защото децата се държат по определен начин, това изобщо не означава, че ни липсва уважение. Понякога се налага да се справяме с емоции, които не знаем как да овладеем."
Откъс от книгата на Рон Кларк "Край на скуката в час!"

Ето така понякога се чувстват децата. А и самите ние, макар да се предполага, че сме зрели и уравновесени хора. Затова е добре да търсим и да се вслушваме и в отсрещната страна, с която сме във взаимоотношения. Когато ни е грижа един за друг, нещата винаги се нареждат добре.

Откриване на пътеката

В една персийска история млад мъж се готви да влезе в опасна гора. Казват му направо, че трябва да я прекоси преди заник слънце или ще се загуби завинаги. Възрастният мъдрец, който го насочва, го съветва по време на пътуването да подтиква с пръчка коня си да побърза. Младият мъж кимва в знак на съгласие и после влиза в гората. Докато конят криволичи, младежът се оглежда за пръчка. Първата не му се струва достатъчно тежка. Следващата е твърде къса. А третата е много неудобна за държане. Така че, пътувайки през гората, младежът постоянно спира и разглежда пръчки, неспособен да си избере някоя. Преди да се усети, нощта пада. И може би той продължава да броди из нея и до днес, тъй като оттогава никой не го е виждал. Всъщност нямало значение коя пръчка ще избере, важното било просто да избере пръчка и да приключи с това!

Няма значение с какво ще започнем, защото всичко е свързано и важно за пътуването ни. Важното е да започнем. Откриването на собствената ни пътека е една от основните ни задачи. За да я разрешим успешно, имаме най - сигурния помощник - нежния шепот на сърцето ни. То знае посоката, но ние със своите стъпки създаваме пътеката. Едновременно навътре в нас и навън, към желаната цел. Това е тя, нашата пътека.

Нашите герои

Героите са важни и необходими символи на нашите надежди и мечти. Но те не са богове. Те също са от плът и кръв, като всички останали. Ала изправени пред изпитание, героите реагират по необикновен начин.
Издигайки се над обичайното, надхвърляйки очакваното, те неизменно ни вдъхновяват за големи мечти, да се целим по - нависоко и да издържим по - дълго.

"За мен мама и татко бяха герои. Мама подчертаваше колко е важно да се отнасяме към хората еднакво. Тя ми разкри значението на равните права и лицемерието да не приемаш хората заради цвета на кожата им. Мама подкрепяше думите си с действия.

Когато вложим сърцето и душата си в нещо, ние поемаме ангажимент към себе си. Наша отговорност е да направим най - доброто, на което сме способни, като използваме възможностите, с които разполагаме.

Със съпругата ми имаме пет деца. За нас тяхното уважение е най тържествената Зала на славата. Те забелязват всичко. Виждат как се отнасяме един към друг. Да заслужим и да запазим уважението им е единственото, което има значение. Постоянно трябва да си задаваме въпроса : "Как да постигнем желаното и да останем герои за любимите си същества?"

Роджър Стобах,
бивш защитник в "Далас Каубойс",
 Зала на славата на професионалните футболисти.

За разчупването на поведенческите ни модели

   "За да бъда по - будна, възнамерявах да разчупя всички съзнателни и подсъзнателни модели на поведение, които бях развила. Осъзнах, че моделите на търсене на удобство - например да се храня, спя и говоря, когато пожелая, можеха да затъпят съзнанието ми. Промяната на моите обичайни, повтарящи се ритуали можеше да доведе до някои интересни преживявания. Дали ще се ядосам, или ще се депресирам? Дали ще имам вълнуващи прозрения, или повишено съзнание? Освен това исках да развия силата на волята си и да упражнявам по - голям контрол над тялото си. Ако в минал живот съм живяла в Гърция, по - скоро съм била атинянин, който вярва в красотата и удоволствията на живота, отколкото спартанец, който се стреми към самодисциплина и води живот на строго себеотрицание. Затова днес се възползвах от възможността да посетя Спарта.
  Напомних си, че трябва да се освободя от всяка цел и вместо това да се съсредоточа върху красотата наоколо."
Танис Хелиуел

Ние винаги сме в състояние да пристъпим към разчупване на съзнателните и несъзнателните модели в нашето ежедневие - всяка промяна е избор и възможност да обновим и обогатим себе си с образите, които зреят в нас. И които ни превръщат още и още в самите себе си...

Увереност в себе си

Що е увереност в себе си - това е подкрепа отвътре, подкрепа сам на себе си. Утвърждаване на човека, на неговите хубави, топли, усмихнати черти.
Отвори вратата, хвани пътя си и после се върни в къщата, твоят дом, който те чака с любов. Твоето тяло е най - добрият ти приятел ( твоята къща ). Не питай другия. Чуй себе си. Създай си сам нещото, образа, който искаш. То иска същото - да го създадеш. Ти. 

 

Богатството на рибаря

Една история, която да ни напомня винаги, когато се върнем към нея - каква точно е представата ни за собствения ни пълноценен и щастлив живот. Включва ли правене на нещата, които обичаме да правим - работа, хоби, любими хора до нас, добри приятели, време и споделена радост с децата ни, уютен дом ? Изглежда лесно за определяне, но така ли е лично за всеки един от нас? Някой иска най - много слава. Някой - голямото богатство. Друг - дълги и екзотични пътешествия за духовно развитие или за вълнуващи приключения с приятели. Дали  знаем ясно какво точно искаме за себе си и за живота си? Тази история е за човека, който знае, и за човека, който иска. Колко дълго ще е нашето лично пътешествие ...към самите нас?

Един богат предприемач от Ню Йорк заминал на двуседмична почивка на брега на Коста Рика. Първият ден си купил екзтична риба от местен рибар и останал впечатлен от качеството и вкуса й. На следващия ден отново отишъл на доковете, но рибарят вече бил продал всичкия си улов. Американецът се поинтересувал и узнал, че този рибар си има тайно местенце с много и превъзходни риби, но хваща само по пет - шест на ден. Полюбопитствал защо не стои там по - дълго, та да налови повече риба.
  - Но, сеньор - рекъл рибарят, - аз спя докъм девет - десет сутринта, после си играя с децата. След това излизам за час или два с лодката да половя риба. Следобеда си подремвам, по - късно хапвам със семейството, а вечерта отивам в селото, за да пия вино, да свиря на китара и да пея с моите амигос. Ето, животът ми е пълен, а аз съм спокоен, щастлив и доволен.
  - Трябва да ловиш повече. Така ще можеш да си осигуриш добро бъдеще. Слушай, аз съм бизнесмен от Ню Йорк и мога да ти помогна да преуспееш. Завършил съм Харвард и знам много за бизнеса и маркетинга.  Ти трябва да ставаш рано всяка сутрин и да прекарваш целия ден в риболов, даже може и вечерта да се връщаш за още. С допълнителните пари за нула време ще можеш да си купиш по - голяма лодка. След две години можеш да имаш пет или шест лодки, които да даваш под наем на други рибари. След още пет ще можеш да си направиш рибна плантация и да произвеждаш собствена марка рибни продукти. А като минат още шест - седем години - продължавал ентусиазирано америкиканецът пред озадачения поглед на костариканеца, - можеш да напуснеш това място и да заминеш за Ню Йорк или Сан Франциско, за да разпространяваш продуктите си, а някой друг ще управлява фабриката вместо теб. Ако работиш усилено петнадесет - двадесет години, може да станеш и мултимилионер. Тогава вече няма да ти се налага да работиш до края на живота си.
  - И какво ще правя тогава, сеньор? - попитал рибарят.
  Без колебание, богатият американец въодушевено отвърнал:
  - Тогава ще можеш да си вземеш къщичка в някое малко селце, например в Мексико, да спиш до късно всяка сутрин, да си играеш със селските деца, следобед да си дремваш, да хапваш спокойно, а вечер - да свириш на китара, да пиеш и да пееш с твоите амигос.